The Most Beautiful Woman in All of Egypt - Chapter #7 - Free To Read

Лейла бе очаквала ескорт от воини, официално посрещане, редица от мъже, застанали в тържествен строй, очакващи дъщерята на Фараона.

Вместо това получи Сети. Измамникът.

Той се облягаше на изветрял камък, сякаш чакаше търговски керван, а не най-скъпоценният бисер на египетския трон. Ленената му туника висеше свободно около врата, разкривайки бронзова кожа, блестяща от пот, ръцете му обвити в кожа и бронз, скръстени на гърдите му в поза на мързелива забава.

Тогава се усмихна.

Усмивката на Сети беше от онези, които принадлежат на мъж, който никога през живота си не се е страхувал от боговете — или от когото и да било друг.

Тих подсвирване се изплъзна от устните му. "И така, великият Фараон ни изпраща подарък. Собствената му плът и кръв, увита в коприна и злато. Сигурно е отчаян."

Лейла не трепна.

Сведе поглед съвсем леко — перфектният баланс между почтителност и пренебрежение. "Принц Сети."

Усмивката му се разшири. "О, използваме титли? Колко очарователно."

Той плъзна поглед бавно по нея, задържайки се върху блестящите ленени дрехи, златните сандали, изумрудите на шията й.

После въздъхна, клатейки глава с престорено разочарование. "Ще се забавляваме толкова много с теб."

Тя срещна погледа му, без да трепне. "Това не е игра, Сети."

Той се засмя, ниско и тъмно. После, с небрежен замах на ръката, посочи към необятната пустота на пустинята.

"Добре дошла в истинския свят, принцесо."

Тя не проговори.

Сети също — отначало.

Тишината се проточи между тях, единственият звук беше ритмичното тупкане на копита в пясъка, случайното подрънкване на метал от воините, яздещи до тях.

После Сети въздъхна, дълго и театрално.

"Това е скучно."

Лейла не обърна глава, но усещаше как я наблюдава, кацнал мързеливо на коня си до нейния паланкин.

"Очаквах дъщерята на Фараона да бъде по-забавна", продължи той, гласът му примесен с развеселеност. "Може би да ми каже нещо скандално. Или, не знам, да моли малко за живота си."

Лейла държеше погледа си върху дюните. "Разочарован?"

"Много."

Той се наведе леко напред, сякаш се канеше да сподели тайна. "Знаеш ли, веднъж срещнах благородничка, която твърдеше, че може да убие мъж само с целувка."

Лейла го погледна, незаинтересована. "И успя ли?"

Сети се ухили. "О, опита се. Сложи отрова между устните си. Мислеше се за умна."

Лейла повдигна вежда. "И все пак си жив."

"Подцени колко много обичам да ме целуват." Той проблесна с вълча усмивка. "И колко обичам да хапя в отговор."

Лейла издиша през носа, незаинтригувана. "Очарователно."

"А, но още не съм ти казал най-добрата част", продължи Сети, премествайки се лесно в седлото. "След като се опита да ме убие, вместо това се ожених за сестра й."

Лейла изсумтя. "Очакваш да повярвам на това?"

"Очаквам да си заинтригувана."

Тя му отправи безизразен поглед. "Засега не съм."

Сети притисна ръка към гърдите си, сякаш ранен. "Тогава нека опитам с друго. Знаеше ли, че баща ти веднъж заповяда семейството ми да бъде изгорено живо?"

Лекотата в гласа му беше прекалено отработена, прекалено небрежна. Дъхът на Лейла спря за половин удар.

Трик. Игра. Не можеше да му позволи да види, че това я разтревожи.

Затова просто вдигна брадичка. "Не знаех, че семейството ти е било толкова важно."

Сети се подсмихна, накланяйки глава. "Такова е нещото с властта, принцесо. Има значение само когато я притежаваш."

Очите му проблеснаха с нещо нечетливо преди да се обърне отново напред.

Той беше опасен по различен начин от останалите.

Защото обичаше да си играе с плячката си.

И я беше избрал за своята игра.

Вятърът виеше, повдигайки пясъка в извиващи се колони. Слънцето пламтеше отгоре, превръщайки хоризонта в трептящ мираж. Лейла остана изправена в позлатения си паланкин, изражението й нечетливо, дори докато сърцето й биеше като военен барабан.

Тогава се появи лагерът.

Простиращо се море от палатки, знамена на бунта, плющящи срещу вятъра.

Не приличаше на града на баща й. Нямаше блестящи храмове, мраморни дворци, подредени редици от войници в лъскави брони. Тези мъже бяха различни. Корави. Слаби. Гладни.

Това бяха онези, които бяха изгубили всичко.

Онези, на които не им бе останало нищо освен отмъщение.

Лейла усещаше погледите им върху себе си, втренчените им погледи, изпълнени с глад, ярост, негодувание. Ако беше някой друг пленник, може би щяха да я издърпат от паланкина й и да я разкъсат с голи ръце.

Но тя беше Лейла от Египет.

И те чакаха да видят какво ще направи.

Сети се обърна към нея, погледът му остър. "Все още не се страхуваш?"

Тя вдигна брадичка. "Не."

Усмивката му беше порочна. "Трябва."

После, с едно движение, той посегна и я издърпа от седалката й.

Внезапността на това я хвана неподготвена. Лейла се спъна — само за да бъде хваната в ръцете на Сети.

Тя се вцепени.

Топлината на тялото му се притисна към нейното, хватката му безмилостна, твърда, дъхът му топъл срещу бузата й.

За момент той не направи нищо. После се наведе, вдишвайки бавно, дъхът му дразнещ срещу слепоочието й.

"Миришеш хубаво", промърмори той.

Пръстите му се стегнаха за кратко на талията й преди да я пусне.

"Но това може да не е достатъчно да те спаси от Амунет."

Лейла замръзна.

Според слуховете, които беше чула, Амунет не беше мъж, който просто убиваше враговете си — той се уверяваше първо да страдат. И за разлика от Сети, който си играеше с плячката си, Амунет изобщо не си играеше.